ШОФАР декември 2023/ еврейска година 5784

Недоверието към арабите в Израел расте! (Авиел Шнайдер)

В страната избухна гняв, какъвто не съм виждал или усещал от десетилетия. Всички говорят за отмъщение и искат да унищожат варварския режим на „Хамас“ в ивицата Газа и дори да изравнят тази „прокълната територия“ със земята. В момента повечето израелци трудно правят разлика между варварските терористи от „Хамас“ и останалото цивилно палестинско население. Една от причините е това, че неведнъж арабското цивилно население е празнувало след всяка ракета или друга терористична атака срещу Израел. На този черен шабат – 7 октомври – не беше по-различно. Докато варварите от „Хамас“ вършеха неописуеми жестокости над израелски мъже, жени и деца, по улиците на Газа се раздаваха бонбони, за да се отпразнува тази „победа“. Но в същото време ние живеем и работим с араби. Араби и бедуини служат в израелската армия и защитават еврейската държава Израел. Положението е сложно.

„Не можете да разчитате на арабите. Щом получат възможност и усетят слабостта на Израел, те избиват всички ни. Няма значение дали преди това са работили и живели с нас“. Тези и още много други неща се чуват из цялата страна през последните седмици. Работата е там, че всички ние живеем и работим с араби и това засяга и двете страни. Нараства напрежението между хора, които се познават от години. Евреи и араби, които от години работят заедно, се чувстват неудобно. През първите няколко дни и двете страни мълчаха или арабите се обаждаха, че са болни, и не идваха на работаза известно време. Такъв беше случаят и в редакцията на нашата медиа „Israel Today“ в Йерусалим. Джалал се страхуваше да дойде на работа. Когато се срещнахме отново в асансьора за първи път седмица след клането, не се чу нищо друго освен „шалом“. Джалал си свърши работата в офиса, а аз - моята.

Недоверието и страхът растат. Голяма част от строителните обекти в Йерусалим са празни, защото на палестинските работници от Юдея и Самария вече не се разрешава да влизат в Израел. След клането всеки арабин е заподозрян, дори израелските араби, много от които също възхваляваха кървавата баня в южен Израел в социалните мрежи. Израелската полиция реагира много бързо и арестува всеки арабски гражданин, който възхвалява зверствата на палестинските нацисти в името на Аллах във Facebook или Instagram. Популярната арабска актриса Маиза Абдел Хади, на 37 години, която е участвала в няколко израелски телевизионни сериала, филми и пиеси, беше арестувана, след като публикува нелицеприятно послание, придружаващо снимката на възрастна израелска жена, отвлечена от терористите. В своя профил Абдел Хади, която живее в северния израелски град Назарет, написа, че „тази дама се впуска в приключението на живота си“ и добави смеещи се емотикони. Еврейските ѝколеги в Тел Авив бяха шокирани. Този и много други подобни примери символизират разочарованието и недоверието към арабите сред еврейското население.

От друга страна, много араби и бедуини в южната част на Израел също бяха измъчвани и избити от терористите на „Хамас“. Цяло бедуинско семейство беше отвлечено в Газа. Има редица истории за бедуини, араби и друзи, които геройски са спасили живота на много израелци, особено на младежи от музикалния фестивал. В социалните мрежи бедуини и араби, които служат в израелската армия са публикували видеоклипове, в които сурово се заклеват на арабски език да изпратят „Хамас“ в ада“.

Моят приятел Шахди от Вади Фукин в контролираните от Палестинската автономия територии ми се обади няколко пъти и ме попита за синовете ми и как се справят в армията. Моят приятел бедуин в Синай, Абу Надер, също ми звъня два пъти и каза, че се тревожи за нас. Абу Надер и друг приятел бедуин в Синай ми казаха, че откакто е избухнала войната, в Синай вече няма израелци. Разбира се, това можеше да се очаква. Стотици израелци веднага прекъснаха семейните ваканции в Синай и се върнаха в Ейлат. Всички се притесняваха, че някои араби в Синай може да се вдъхновят от терористите на „Хамас“, да побеснеят и да започнат да нападат израелци. Всички се отправиха към границата и за около 48 часа Синай бил свободен от евреи.

Искам да вярвам, че сред хората от Содом и Гомор все още има праведници, ако не много, то поне няколко. Точно както бедуините, мюсюлманите и друзите служат в израелската армия, искам да продължа да поддържам увереността си, че има мюсюлмани, които наистина искат да живеят с нас в мир. Признавам, че това е трудно в наши дни, но е необходимо. Миналата седмица бедуинските шейхове в южната част на страната обявиха, че са изцяло на страната на Израел и ще защитават държавата ни от злото на „Хамас“. Лидерът на Арабската партия Мансур Абас също е отличаващ се глас сред арабските политици в страната. Той разкритикува арабските си колеги, които искаха да протестират в Назарет срещу войната на Израел в Газа, като заяви, че това е некоректно. Според последните социологически проучвания 70% от арабското население на Израел се отвращава от клането на „Хамас“ на 7 октомври. Очевидно има и добри араби в тази тежка ситуация, в която се намираме, но доверието е на дъното. Миналата седмица помолих Джалал да пие кафе с мен. Попитах го какво чува в арабските медии за войната в Газа. „Стига, стига. Не искам да чувам нищо“, каза Джалал. След това му казах направо: „Джалал, какво би направил, ако 25 израелски войници изнасилят жена ти пред теб и след това я застрелят? Какво би направил, ако жена ти беше бременна и израелските войници разрежат корема ѝснож, извадят бебето ти и го стъпчат на земята?“ Познавам съпругата му, тя е красива, млада жена. Той ме погледна подозрително и не намери думи, с които да ми отговори. Тогава му показах клипове от 7 октомври, на които се виждат жестокостите, които терористите от „Хамас“ причиняват на евреите в нападнатите кибуци. „Това не е ислямът. Това не е нашата религия“, бяха единствените му думи. Честно казано, какво може да ми каже той? Истината е, че той все още работи за нас и всеки ден вижда всеки един от нас в редакцията с пистолет на колана.

И без да чета социологически проучвания, съм сигурен, че по-голямата част от еврейското население в тази страна е загубило доверие в арабите. Помирението отнема време и раните заздравяват с времето, но случилото се този път е твърде ужасно и вероятно ще отнеме много повече време.

Новата „Накба“ (източник: Israel Today, Jewish Virtual Library)

Бягството на стотици хиляди хора от северната част на ивицата Газа на юг се разглежда от палестинците като новата „Накба“ (от арабски: катастрофа) и се сравнява с първата „Накба“ от 1948 г. Тогава около 700 000 араби са избягали от териториите на днешен Израел, защото са били призовани от арабските държави, които нападат новосъздадената еврейска държава, да се махнат от пътя на нахлуващите арабски сили. Арабските армии ги уверяват, че след унищожението на Израел те ще се завърнат в домовете си, но този план се е объркал. Не само че Израел не е унищожен, но и побеждава превъзхождащите го арабски армии. Трябва ясно да се заяви, че през последните седмици от войната, започнала след нападението на „Хамас“ на 7 октомври,  Израел използва всички възможни средства и предупреждава палестинските цивилни граждани да напуснат северния район на ивицата Газа, за да спасят живота си и този на близките си.

Въпреки че много се говори за тежкото положение на палестинските бежанци след войната за независимост на Израел през 1948 г. и Шестдневната война от 1967 г., много малко се говори за стотиците хиляди евреи, които са били принудени да избягат от арабските държави след създаването на Израел. Всъщност тези бежанци до голяма степен са забравени, тъй като са асимилирани в новите си домове, повечето в Израел, и нито ООН, нито някоя друга международна агенция се е заела с тяхната кауза, нито е поискала реституция на отнетите им имоти и пари. През 1945 г. около 1 милион евреи живеят мирно в различните арабски държави в Близкия изток, много от тях в общности, съществували от хиляди години. След като обаче арабите отхвърлят решението на ООН за разделянето на територията, носеща тогава името Палестина, и за създаване на еврейска държава, евреите от арабските земи стават мишена на антиционисткия гняв на арабските правителства. През 1947 г. и 1948 г. евреите в Алжир, Египет, Ирак, Либия, Мароко, Сирия и Йемен са преследвани, имотите и вещите им са конфискувани и са подложени на жестоки антиеврейски бунтове, предизвикани от арабските правителства. В Ирак ционизмът е обявен за углавно престъпление. В Сирия избухват антиеврейски погроми, а правителството замразява всички еврейски банкови сметки. В Египет в еврейските квартали са взривени бомби, при което загиват десетки хора. В Алжир бързо са въведени антиеврейски укази, а в Йемен кървави погроми водят до смъртта на близо 100 евреи. През януари 1948 г. председателят на Световния еврейски конгрес д-р Стивън Уайз се обръща към държавния секретар на САЩ Джордж Маршал: „Между 800 000 и един милион евреи в Близкия изток и Северна Африка, се намират в „опасност от унищожение“ от страна на мюсюлманите, подстрекавани към свещена война заради разделянето на Палестина... Извършените актове на насилие, които очевидно целят пълното унищожаване на евреите, представляват геноцид, който съгласно резолюциите на Общото събрание е престъпление срещу човечеството.“ Тъй като животът им е в опасност, а ситуацията става все по-напрегната, евреите от арабския свят напускат домовете си и стават бежанци, оставяйки цялото си имущество в арабските държави.

От 820 000 еврейски бежанци между 1948 и 1972 г. повече от 200 000 намират убежище в Европа и Северна Америка, а 586 000 се заселват в Израел, което причинява големи разходи за израелското правителство и без никаква компенсация от арабските правителства, които са конфискували имуществото им. В Израел -все още нова държава, която е изправена пред екзистенциални заплахи за оцеляването ѝ, притокът на имигранти почти удвоява населениетои поставя под голямо напрежение икономиката, която се бори да задоволи нуждите на населението. Въпреки това еврейската държава никога не е обмисляла да отхвърли бежанците и с течение на годините е работила за тяхното приобщаване към обществото.

Като цяло броят на евреите, бягащи от арабските страни към Израел през годините след обявяването на независимостта на Израел, е почти два пъти по-голям от броя на арабите, напускащи Палестина. Контрастът между еврейските и палестинските бежанци става още по-ярък, като се има предвид разликата в културната и географската среда - повечето от еврейските бежанци пътуват стотици или хиляди километри до малка страна, чиито жители говорят различен език и живеят със значително по-различна култура. Повечето палестински бежанци са пропътували само няколко километра до другата страна на линията на примирието от 1949 г., като са останали в рамките на едно сходно в езиково, културно и етническо отношение общество.

Към момента са приети повече от 100 резолюции на ООН, в които изрично се говори за съдбата на палестинските бежанци и нито една за еврейските бежанци. Освен това ООН има отделен клон, UNRWA, който се занимава единствено с палестинските бежанци, докато всички останали бежанци по света се разглеждат колективно от друг орган. ООН дори определя палестинските бежанци по различен начин от всички останали бежанци, като признава за такива и потомците им, които са се родили през годините, което позволява броят им да нарасне до 5 милиона души, въпреки че онези, които е трябвало да напуснат домовете си са между 500 - 700 000 души. Струва си да си зададем въпроса защо след 75 г. тези хора не са приети от никоя от 22-теарабски държави в света, въпреки че говорят един език и споделят една и съща религия и култура? Кой има интерес т. нар. „палестинска кауза“ да бъде използвана като коз срещу правото на съществуване на еврейската държава и като пречка за мира в Близкия изток?

Бившият „принц на Хамас“ казва, че Израел трябва да „сложи край на управлението на терористичната организация в Газа“ (източник: All Israel News)

Мосаб Хасан Юсеф – син на един от основателите на „Хамас“ – който напуска организацията и в крайна сметка намира свобода в Исус,остро осъди ООН за това, че не е заклеймила групировката, предизвикала последната война на Израел с Газа. „Не знам защо не е очевидно за всички, че „Хамас“ са банда изнасилвачи, по-лоши от животни. Познавам ги много добре. Те не се грижат за палестинския народ. Те не се грижат за човешкия живот.“ Юсеф е категоричен, че „Хамас“ трябва да бъде унищожена. Виждайки как „Хамас“ измъчва и дори убива палестинци през 90-те години на миналия век, той осъзнава, че организацията ще се превърне в опасност за палестинците, ако някога получи власт. „Това е грозна война“, казва Юсеф, „но не я започна Израел, а „Хамас“. Те използват палестинската кауза за постигане на своите цели и дългосрочната им цел е превръщането на Близкия изток и света в Ислямска държава“.

Мосаб разказва как пропагандата на „Хамас“ и насажданата омраза към Израел от ранно детство го е превърнала в „жесток дивак“. Той е на 18 г., когато Израел го арестува за притежание на оръжие. По време на престоя му в затвора израелските служби за вътрешна сигурност го убеждават да стане техен агент под прикритие. В продължение на 10 г. той работи за Шин Бет с кодовото име „Зеленият принц“ (заради зеления цвят на знамето на „Хамас“).

С постоянен риск за собствения си живот, той предотвратява десетки атентати срещу евреи.

В разгара на дейността си той има преживяване, подобно на това на ап. Павел по пътя към Дамаск. Разхождайки се близо до портата Дамаск на Стария град на Йерусалим, е поканен на изучаване на Библията, където се запознава с Новия завет и с Исус. Думите на Исус и призивът му да „обичаме враговете си“ - му въздействат особено силно. В крайна сметка той се откъсва напълно от ислямските си корени и приема Исус като Божи Син. Вярата му струва скъпо - семейството му се отрича от него. Такава е цената, която мнозина мюсюлмани трябва да платят като ученици на Исус.